И в Средновековието не им е било лесно на странстващите поети

И в Средновековието не им е било лесно на странстващите поети. Освалд фон Волкенщайн, онзи минезингър с падналия клепач и кръглото коремче, пее:

Ach senliches leiden,
meiden, neiden, schaiden, das tuet we,
besser wer versunken in dem see.

Набързо преведено по смисъл:

Ах, горест тежка –
ежби, делби, сплетни раняват, поради което
най-добре да си удавник във морето.

🙂 Ето откъде са наследени днешните лит. отношения.

Бодлер за поезията в проза

„Who of us,“ says Baudelaire in his dedicatory preface, „has not dreamed, in moments of ambition, of the miracle of a poetic prose, musical without rhythm and without rhyme, subtle and staccato enough to follow the lyric motions of the soul, the wavering outlines of meditation, the sudden starts of the conscience?“

Auszug aus: Charles Baudelaire. „Poems in Prose.“ iBooks.

Къща Галисия

Испанският сервитьор не прави разлика между думите паейа и дроб, но затова пък носи небесносин пуловер без ръкав. Когато погледнем през прозорците, виждаме как бавно се усилват светлините в газовите фенери на уличното осветление. Вътре пред високия прозорец на първият етаж в отсрещната сграда е поставен малък бял параван с изрязано сърце в средата и двете бели пердета го ограждат като спуснати дълги коси от двете страни на лице. Това е casa Galicia, когато нагъна меката си шапка и я напъхам в чантата си, като че е салфетка, като че е моторница, като че е айсберг. По-голямото се събира в по-малкото. Сечението на куба, което е по-голямо от стените му. В пирамидата на уличния фенер живее молец, обширен колкото вселената. През малкия отвор на сърцето преминава цялата сграда. Пред думата преминава езика. През пуловерa преминава текстурата на небето.

Затваряне и отваряне на очи

Организаторът на дюселдорфския джаз фестивал, един от големите и значимите фестивали в тази област, е незрящ човек. Това го осъзнах, когато на заключителния концерт миналата година станах свидетел на трогателна сцена. Човекът застана на сцената, разказа за фестивала, развитието през годините и после конкретно за днешната изпълнителка. Която е била толкова любима на него и на баща му, но баща му недоживял тя да дойде на фестивала – три години подред все нещо се случвало – или била на турне, или се разболяла в последния момент, или нещо друго. И сега тя е тук – пред него и през незрящите му очи, които може би имат директна връзка с отвъдното и така тя е и пред баща му. Дали наистина той не каза, че ще гледа шоуто и с очите на баща си? Или може би е наследил след смъртта на баща си зрящите очи на отеца, но само при едно условие – да ги използва един единствен път и толкова!… И сега този човек стои отпред на сцената, развълнуван от успеха на фестивала през годините и трепрещ от срещата с тази очарователно шантава джаз дама, облечена в сценично разкъсана рокля от бели дантели; незрящият шеф на фестивала със знаковата значка на ревера – три черни точки в жълт кръг, дългата тънка пръчка за ориентиране в пространството, до него плътно застанала асистентка му. А той с голям букет и насълзени благодарни очи. И после започна концертът, но това беше концерт, на който повече повече имаше за гледане, отколкото за слушане, цял спектакъл насред носталгично претръпкана сцена със стари мебели, дантели, лампиони с ресни, чадърчета, диванчета, изразителна мимика и движение на тела. И бях убедена, че незрящият ВИЖДА по своя си начин всичко това. Иначе, ако трябва да съм честна, аз едва изтърпях до паузата и си тръгнах с облекчение от тази чудовищна музикално-сценична дантелщина, а може би трябваше просто да затворя очи и до края.

Един жълт додекаедър

Ако случайно имате 12 правилни петоъгълника и се чудите какво да правите с тях, може да си построите дедекаедър, който представлява едно от 5-те платонови тела (за платоновите тела виж из интернет). Питагорейците го смятали за вселената и етъра, или квинтесенцията на всичко. Ако леко раздуете додекаедъра, без да се спука по шевовете, ще получите футболна топка. Ако го разгънете, ще получите две петолистни цветчета, които са сиамски близнаци. Един загадъчен предмет, откриван стотина пъти из пределите на някогашната Римска империя, представлява додекаедър често с различни по размери дупки в центъра на всяка от стените и с топчета на всеки от въховете. Загадка е за какво е служил римският додекаедър. Като всяко едно от платоновите тела, додекаедърът може да се използва за зар, понеже има равни стени и се търкаля заради ненадминатата си симетрия. Додекаедърът е замнимавал древните мислители, преоткрит е през Ренесанса от учени и художници, предизвиквал е мистиците и шарлатаните през всички времена. Той е великолепна фигура с динозавърски сложно име (и двете ми носят дива радост – и името, и формата), ето затова аз го нарисувах. Великолепен е, нали? 🙂

 

18056627_1146392992149745_7740993502295315044_o

Какъв сън ме сънува! Ако бях средновековен човек, да съм станала, тръгнала и отишла в манастир

Какъв сън ме сънува! Ако бях средновековен човек, да съм станала, тръгнала и отишла в манастир…

Вижте хора – аз сънувах свети Петър. Той ми даде ключа да пренощувам в църквата му. На сутринта трябваше да водя странна литургия, на която върху бяла покривка паднаха отрязаните къдри на свети Петър. Във всеки ъгъл на църквата имаше символ, който ми задаваше началото на загадка или изречение, което аз довършвах. В единия ъгъл например имаше бяла плоча с черна спирала и там се поизнасяше: „един срам, два срама“. Имаше в центъра на сградата огромно бароково огледало на колела, което тиках като количка. Имаше плетене на покривало с цветни конци, а накрая се оказа, че покривалото е петоъгълник, както църквата има пет стени, поне в съня. После ходехме с плешивия Свети Петър (очевидно рязането на къдрите се е случвало в друг отрязък от време) през едно тъмно поле и си говорехме. Аз му посочих с пръст светлината и го пратих там да върви. Той се сбогува с мен, пръсна се на светулки и голяма част от тях влезнаха в очите на бял, отрупан със сняг вълк. Тогава вълкът дойде до мен и взе да ми ближе лявата ръка като покорно куче. Вдигнах го на ръце и точно в този момент вълкът искаше да ми се нахвърли и да ме убие, но аз го метнах с лекота в пустошта, към светлината, откъдето той не се завърна.

 

 

Сънят беше много по-комплексен и имаше сън в съня, който разказвах на трети, имаше и много други реални хора, и църквата беше посочена точно коя е – католическа. Защото в същата сграда се водеше православна литургия, а също и еврейска. Аз исках да знам защо точно тази литургия да водя, но въпросът ми не търпеше възражение – така трябва, ми се каза.

Освен това имаше и беседване върху граматиката… Има ли множествено число на думата срам? Много срамове? Два срама?

A това за граматиката също мога да си го обясня. Понеже съм размишлява действително върху въпроса за религиозното чувство. И дали не бихме могли да кажем, че религиозното чувство е като граматиката. Когато говорим, не си даваме сметка непрекъснато за граматиката, която е скелет на речта. И както езикът расте закономерно от граматиката, така и религията от религиозното чувство. И после се чудех дали например растенията не притежават такова? 🙂 и т. н.

В Нюрнберг на площада има една златна халка

В Нюрнберг на площада има една златна халка. Когато си пожелаеш нещо и я завъртиш, желанието ти ще се сбъдне… казват. Това е моята ръка. Върху пръстена ми има горгона. Проблемът при такива бързи решения е,че като стигнеш до момента да вършиш халката, духът ти става алчен и си пожелава и това, и другото в комплект с третото. Накрая става една мешаница от желания, която не се побира в един златен кръг. Свекърва ми, на нейната възраст, каза, че тя няма какво да си пожелава – всичко е пожелано. Предложих й да си избере нещо практично – например при скорошния ремонт на фасадата на жилището им да не става много мръсно от строителните работи в дома й. Това й се стори много добра идея, пък и после може да се провери дали въртенето на златната нюрнбергска халка наистина работи.

17951500_1142175515904826_8193326515182236494_n

Един ключ пред Катедралата в Залцбург

Първо, много ми хареса тази статуя на висш духовник. После, когато застанах за снимка до нея, открих върху пиедестала ключ с плочка, на която имаше номер. И край!!! 🙂 не можах да се отърва от няколко десетки истории покрай това.

17861935_1140910519364659_5213976251044618770_n

Все пак, този епископ, не е ли вълнуващ в своята иронична острота. И кой забравя ключ върху пиедестал, просто ей така? Умберто Еко беше тук?

Отдавана се забавлявам да снимам селско изкуство

Отдавана се забавлявам да снимам селско изкуство из австрийски странноприемници, заслони, скиорски колиби, селски домове. Какво ли точно ме впечатлява? Със сигурност не самите картини с ловните мотиви, мръсните цветове в кафяво-зеленикавата гама, мечтателността на селските момичета, излегнати върху скала и вперили поглед в долината… По-скоро ме впечатлява огромният труд на толкова много слаби художници и вярата, че вършат нещо вечно, каквото в изкуството. Или обратно – рисували са за прехраната и толкова, без амбиции и са се старали да предадат простичката си възхита от козирог, летни поляни с цветя, къщи с цветни пердета. В същото време картините им оцеляват дълго, висят пред стотици очи и очевидно се харесват на днешните им притежатели. Или поне пасват в картината на живота им. Веднъж в една забутана странноприемница висяха толкова мрачни ловни картини, сякаш времето ги беше облагородило и прерисувало и бяха онова, което се казва unheimlich и впечатлява и плаши едновременно. 

Ето тук един схванат скиор от днешния ми лов  и двама сгащени насред тясна планинска пътека. Бонбон!

17903855_1140004416121936_4903530997573482400_n17798922_1140004339455277_5174546704998438983_n

Патица, уплашена от духа на Йети // видяно при винари по Майн

17884512_1142207599234951_3544361732393033734_n

Свещеник до бъчва // видяно при винари

18010482_1142684695853908_6641114906640137070_n

Бира при августинските монаси

Бира при августинските монаси в Залцбург. Без преувеличение, това е най-масовата бирария на този свят. Дали защото е Разпети петък, бяха надошли местни с баварските си носии, мъжете с къси кожени панталони и дълги чорапи. Заради постите нямаше ястия с месо, само риба. Хладно е, въздухът с алпийска бодлива кристалност. Диша се волно, чисто, планинско.

Залцбург е немислим без тълпите туристи, предимно големи групи от далечния Изток. Видях отново след почти две десетилетия стрък коса на Моцарт в дома му. Знам, че това е един глупав музей, но не мога да мина покрай него без да вляза, имам си младежки спомени от мястото. Помня кичурa на Моцарт във формата на къдрица. В действителност е нещо като проскубан мустак. От Моцарт има четири запазени стръка коса изобщо. Генетични проби на космите показват, че три от стръковете принадлежат на един и същи човек. Не става ясно кой от кичурите е в музея. Както и не е ясно дали изобщо са на Моцарт – три от тях, един от тях, нито един… Всичките? 😀 . Едно друго име запомнете – поета Георг Тракл и тихо скритите под плетеници от увивни растения плочи с негови стихове из града. На тях малко от шарените туристи обръщат внимание. Моцарт е световна марка.

–- Augustiner Bräustübl Salzburg Müll.

17861604_1139848129470898_6292281619333045142_n

Не каквато и да е августинска бира, ами бира за пости.

17966164_1139879392801105_2346231353098597907_o

 

Честно казано, повече не ми се пиеше, пък и ми беше студено.

 

17966135_1139881796134198_762394754148717907_o

Предградие насред фьон

17814533_1139899479465763_2411671708525287622_o