За „Лимне“

Уважаеми 1 читателю,

за кратко, може би около 1 сезон, ще спра да публикувам тук дребните си наблюдения за още по-дребните неща. Защото ще бъда на строителната площадка на новата си книга – „Лимне“.

18192610_1156590871129957_2109097630186115338_o

Очаквай „Лимне“ през октомври. „Лимне“ е като Лима, само че като край на историята, като лимес.

Благодаря ти за добронамереното четене и за любопитството ти към дребните неща.

Звънчета,
Петя Х.

Advertisements

Пчелата

Снощи, както си седях по тъмното на терасата, едва не настъпих една окъсняла пчела, която явно не беше успяла да се прибере навреме и се беше свила в една цепнатина между дъските, мърдаше – беше жива. Вечер температурата пада до 12 градуса. Сутринта пчелата беше още там, изглеждаше доста зле. Още по-лошото е, че я бях забравила и я настъпах по невнимание с бос крак, съвсем леко, веднага усетих, че има нещо под стъпалото ми и го вдигнах. Не ме ужили, но се размърда едва видимо. Помислих какво да правя, как се действа като спешна помощ на пчелите. Откъснах парченце хартиена кърпичка, намокрих го и го поръсих със захар. Едно слънчево петно вече огряваше пчелата. Поставих парчето хартия до пипалата на пчелата, тя се размърда, все по енергично, направо все едно се върна от мъртвите. (Спомних си за онзи златен накит на минойците, пчелите или осите от Малия…) После запълзя. И както очаквах скоро да заликувам, защото тя ще литне, само още малко… пчелата се катурна и падна в един дълбок процеп. Оттам нататък не знам какво стана с нея. Тя или някак е допълзяла до изход, или в момента съм стъпила върху трупа й. Беше някак от огромно значение за мен да я спася… Пчеличке, наистина се опитах!

Метафора за редактиране на текст

Минава цистерна и полива дърветата! – тази грижа не я бях виждала. И докото водата шурти около ствола, градинарят оглежда дървото и подрязва обрасляците.
(Това не е метафора за редактиране на текст, а можеше да бъде.)

Ако ще си говорим за цветове

Куче на каишка, закачена за ухото на ягодовото мече, гризе морков. От другата ми страна жена с тенекиени масивни обеци чете „Семейна тайна“ на Филип Гримбер (О! Аз всичко знам), а в чинията си е оставила неизядено къдраво листо свежа маруля, което преповтаря формата на прическата й, а може би и цвета на косата, зависи от езика, на който ще говорим за цветове.

Булевард

Сетих се днес как Петранка (нима не знаете! – това е моята баба), която е прекарала голяма част от живота си в градско пространство от доста жив тип, а сега живее лятото из природата, била казала наскоро: „Окосих си тревата чудесно – стана булевард“ Булевард! Да си сред природата и да си пожелаеш булевард 🙂

Това по повод кой какво вижда, как го говори, с какво сравнява.

Плодови клетки

DSC_0137Върховната наслада да наблюдавам срещу слънцето неспуканите плодови клетки на лимона по дъното на чашата с лимонада ❤ като дънни риби от светлина, мехурчета енергия, хайвер от емоции… хайде да се спра 😀

Бели бръмбари

Както се пръскам със слънцезащитен спрей вън в тази обещаваща сутрин, по белия ми весел корем, по слънцежадните ми крайници и изобщо в големи кръгове наоколо, виждам ситни пръски крем по тъмните дъски наоколо, по цветята и даже в чашата с прясно сварено кафе. Толкова са красиви тези бели калинки в кафето, че чак се изкушавам да изпия отровата в името на красивото 😀 Единствено огромното ми желание да живея, ако не вечно, то поне половината от вечността, ме накара да си направя ново кафе.

Или поне не я знам

По някое време човек осъзнава крехкостта на света. Пука се, рони, откъсва, свлича… Нищо не остава цяло. Това би трябвало да ни сковава от страх. Накъдето и да пристъпи човек, все ще пропадне. Дори и да остане в пълен покой, земята под краката му все някога ще се отвори. Страхът от всичко е безстрашност. Големите смели крачки са точно толкова опасни, колкото малките и колкото пълния покой. Понякога остра светлина заслепява до състояние, за което няма точна дума. Но е отличимо и го познаваш. Не можеш да го сложиш тук или там. Нищо не го изчерпва. То отменя страха и съзнаването за крехкост, но на тяхно място не идват смелост и вечност. На тяхното място идва абсолютното дъно – крехкото е най-крехко и страхът и най-страшен, но не изпитваш страх и не си счупен. Ослепителната светлина осветява тези екстремности. Ето за това състояние няма дума. Или поне не я знам.

Обратното на вечност и отсъствие на прах

Спомен от видяно ми се връща все в паметта и настоява да му отделя внимание. В къщата-музей на Моцарт в Залцбург е изложена детската цугулка на композитора. Поставена е в нещо като стъклен цилиндър, около който можем да обикаляме и да я разглеждаме от всички страни. Цигулката е закрепена с прозрачни, едва видими конци, което оставя у нас усещането, че левитира – в нищо не се опира. Домът на Моцарт има стари, дървени подове, които скърцат. Когато някой стъпва из стаята, цигулката в стъкления си саркофаг вибрира, поемайки движението на стъпките по пода. Затворена е като Спящата красавица – уж е мъртва, нали никой не свири на нея; но същевременно не е мъртва – диша и потрепва, закарфичена в нещо като вечност и отсъствие на прах. „Това е вълнуваща история“, казах си – „трябва непременно да я вмъкна в нещо, което пиша“. И после никога не й намерих място. Оттогава тя идва и ме пита: „Дойде ли време да ме разкажеш“ 🙂