Три книги

Сън наскоро.

Ангела Меркел разглежда библиотеката ми. Иска да й препоръчам нещо за четене. Предлагам й два варианта. Единият е аз да й избера три книги, но тогава ще знам какво тя чете. Другият е да я оставя сама да си рови и да си избере и тогава няма да знам какво точно е избрала. Нито някой може някога да ме пита и научи от мен. И двете сякаш предпочитаме втория вариант. Оставям я да се разхожда с пастелния си костюм покрай редиците книги. Дори не съм любопитна. Или по-скоро съм освободена от тежестта да знам какво чете канцлерката.

Тотално неполитически сън. Ако някой може да направи от него прогноза за изборите, негова си работа. Аз просто дадох три книги.

Английският чай на библиотекарката

R. ме поглежда, сбърчва вежди и казва: „С тези очила приличаш на библиотекарка“. Е, нямам нищо против. Пък и е истина донякъде.

Непременно да си набавя книги на Geoff Dyer.


 

Цяла вечер разказвам на Й. за Пруст, а той ме изпреварва и преди да съм му я споделила, той отгатва мечтата ми да си намеря приятели, с които да направим клуб и да четем „По следите…“ (писах за това онзи ден тук). Добре се познаваме. Освен това е благодарен, че му разказвам романа в синтезиран вид. Обичам уважението, което показва към интересите ми. Увличам се и говоря с часове. Реално погледнато, то нашето си е като клуб – двама човека, маса, английски чай, тиха музика за фон (Грегъри Портър – този величествен джаз баритон). Когато разказвам за бабата на Пруст, Й. заключва: „Приличате си!“. Нямам какво да допълня.  Освен да сложа отдолу печат „записки на библиотекарката“.

 

PS: Да отбележа новината на деня. Канадски учен открил аматьорски филмов запис от 14 ноември 1904 г., на който се виждат гостите на една сватба в момента, в който напускат църквата. За няколко секунди виждаме елегантно слизащ по стълбите господин, за когото се твърди, че бил самият Пруст. Това е единственият видеозапис, запечатал образа на писателя. На тази сватба Пруст подарил на младоженците златен револвер.

 

 

 

Пруст и чилийско вино

Luis Felipe Edwards, Cabernet sauvignon 2014, Colchagua voller, 4 от 5, може би с лека нотка на маслини? При всички случаи ми напомня на миналогодишния рожден ден на М., същото ли вино беше… трябва да го питам. Тогава той ме спечели за чилийските вина. М. е може би най-добрият ми приятел в радиус на 3 км. Този радиус ни позволява да се засичане из полето, да се уговаряне за ходене на кино. Освен това М. винаги се смее на измислиците ми и на историите от бъдещето, които обичам да разказвам. Веднъж например преминаваме покрай едно старомодно кафене и решаваме, че му е време то да има нови собственици. Разказвам на М., който иначе е съдия, как захвърля тази работа в съда и става майстор-сладкар, при това разказвам всичко в сегашно време като план, който не подлежи на обсъждане. М. веднага се включва в играта. 🙂 Обсъждаме всичко с най-малките подробности. Аз съм мързелива и си избирам ролята на писател на кафенето – просто седя там, М. прави торти, а аз разказвам истории. Толкова е реално, че все едно то е истинският свят, а аз съм герой на история, разказана от писателя на кафенето. Никога не бих могла да си представя М. като съдия. Може би затова имаме и другата смешна история, а тя е, че той само се преструва, че работи в съда. Тази история пък тръгна оттам, че както веднъж минаваме покрай сградата, в която работи и го помолихме да посочи кой е прозорецът на неговата стая, той се затрудни и не беше сигурен. Оттогава тръгна вицът: „М., сигурен ли си, че изобщо работиш там? Сигурен ли си, че си съдия? Сигурен ли си, че не излизаш сутрин от дома с прeсторен делови вид и куфар, пълен не с папки със съдебни дела, а с плажна хавлия?…“

Разпознавам се в бабата на младия Марсел – Madame Amédée, толкова сме сходни 🙂 особено когато излизаме в дъжда или когато подаряваме стойностни книги. Има родство по дух.

На снимката: чашата ми с чилийско вино, четецът ми с Пруст

Ръчно написано

В обозримо бъдеще ще заменим етикета hand made с human made. Понеже и андроидите ще ги бива да се занимават със занаяти. Колко му е един хуманоид да създава с ръцете си глинени съдове, да кове подкови и саби, да замесва хляб, да бродира възглавници и да шие ботуши… Какво ли не, и то съвършено. Дори може да се научи да бъде по човешки несръчен, за да продава по-добре ръчния си труд.

И после окача мазната си престилка на пирон и отива да пие едно в кръчмата. 🙂 А там насядали всичките и ръцете им на тезгяха, човешките и андроидните, дори под силната светлина на бара напълно неразличими коя каква е – неотличими жили от кабели, месо от гума, кожа от пластмасово покритие, пори от дюзи… Ръце, ръце.

Драга ми аз

Пруст. Имам нужда да прочета всичките части отново, но внимателно. По следите на… Както и да го наречем това прустово време. Чела съм го преди години, но тогава още нямах спокойствието, с което може да се движи човек из този свят. Този свят. Точно този. Който не ме изхвърля като непасваща част. И когато чета, че звукът от позвъняване на вратата е елипсовиден, знам точно какъв е този звук, чувам го. Тези синестезии в романа ми носят дива радост! Тотално съвпадение.

Когато човек заспива, малко преди съня, навлизат тези тънки сцени от мечти и реалност. Точно тогава си представям как откривам човек със същата потребност да чете Пруст. И организираме нещо като клуб. Събираме се и с други като нас, четем на глас. Говорим за детайли. Някой отделя часове за точно онова описание как майката разрошва косата на сина си, за да поправи прекалено изрядната прическа. Друг говори за прожектираните картини от laterna magica върху гънките на завесата. А аз внезапно се сещам за миризмата на нафтова печка и прясно лъснат паркет в предучилищната ми, защото имаше описание в романа на миризма, която свързах с точно този мирисоцвят от детството ми. Да, чудесен би бил такъв свят, в който поне един човек съществува и би разговарял с мен. Много бихме се смели. Ех, драга ми аз, не е ли просто пореден изблик на егоизъм очакването ти да има друг? Защо, драга ми аз, не излезеш ти веднъж от този твой свят? 

Интересни мои публикации напоследък и нещо за радостта, когато приятел ти прати запис на лично прочетено от него твое стихотворение на френски

Интересни мои публикации напоследък:

Одисеята на Карл Усе Кнаусгор, Култура, бр. 33, 14.10.2016

Сесар Айра – първа среща, Култура, бр. 43, 23.12.2016

„Клаустрофобии“ от Николай Грозни и разпукващата се кора на езика и мястото, в ЛВ, бр4, 2017, стр. 3

Цацата ви е готова, НО ПОЕЗИЯ, бр. 7, 12.2016, увод, стр. 7


За човек като мен, който се отнася с нехайство към публикациите си, си е чист късмет, че има хора като Анелия Велева, която вече години наред упорито превежда на френски и успява да публикува мои стихотворения из толкова много френски списания. Бих казала, че вече май имам повече публикувани стихотворения на френски, отколкото на български 🙂 Ето, онзи ден тя ми писа да ми съобщи, че има публикувани части от „каза мари“ в белгийското списание Traversées. Благодарих й, приятна изненада. Още повече се зарадвах на Т., която пък открила преводите някъде из фб и побърза да ми ги прочете тази сутрин с великолепния си за моето ухо френски. Изпрати ми и запис. И каза: „На френски звучат даже още по-хубаво“. Всъщност най-драго е точно това признание от близък приятел. Изведнъж всичко се осмисля отново. Не че е без значение как други, външни за моите кръгове хора ме четат и дали изобщо четат поезията ми, и как ме оценяват, отхвърлят, приемат… Това сигурно има значение за нещо, което не ме засяга лично – някакъв тип внимание. Но искрената гордост и радостта на близък приятел от четене на поезията ми, именно искрената (без никакви очаквания, без съревнование, дори без конкретно отношение към поезията) извежда цялата тази работа с писането на точно онази платформа сред открито море, на която заставаме ти и аз срещу света в някакъв кръг на споделено общо – това е блажено. Там е просторът, там е всичко. Понеже читателят е най-пренебрежимият фактор в моето писане… Бих писала за Т. още много добре звучащи на френски стихотворения.

Лимнологическо ходене по покрив

Поправиха наскоро отсрещния равен покрив. След ремонта в единия му край след валеж се образува и се задържа за дълго огромна локва, колкото плитко езеро. Не само в моите очи е езеро – онзи ден поглеждам през прозореца и виждам как в него се къпят десетки полски гълъби, опъват крила, тръскат глави, а над тях вали онзи първи февруарски мек дъжд, който вещае… каквото и да е. Вдигнах телефона да ги снимам, но рязкото ми движение уплаши къпещите се и те излетяха до един, по-бързи от снимката ми. После на гумения бряг кацна млад гарван, огледа се и пи от езерото.

За мен, която винаги гледа отгоре, смисълът на тази сграда е в зле ремонтирания й покрив.

Jackie на Pablo Larraín и други НЕ-та

Jackie на Pablo Larraín е един от най-ужасните филми, които някога съм гледала. Отдавна не ми се беше случвало да се опитвам по време на филм да мисля за нещо друго, за да оцелея до края. Всъщност за какво беше този филм? Пропаганда? Добре скроена поучителна история как първата дама напуска Белия дом. Преди този филм живеех със заблуждението, че Джаки Кенеди е не просто красива, но и очарователно умна. Но филмът остави усещането, че Мелания не е първият случай на суетна кукла, която се движи плавно по меки килими.

Онзи ден пък Пол Остър стана на 70 и по този повод едновременно в САЩ и Германия излезе новият му роман „4321“, който го изстрелвал най-после в редиците на големите и влиятелни американски писатели. Пол Остър е симпатичен писател, чиито книги например препоръчвам често на умни хора с лош литературен вкус, които искат хем да четат нещо леко, хем да не е долнопробно.  Мега-романът „4321“ бил вече от високата лига, значи няма да става за традиционната препоръка. От друга страна, имам толкова друго за четене наоколо, че ще пропусна без угризения този връх и ще си остана в дълбоко незнание. Чистит да сте, мистър Остър, но късно хлопате на моята врата.

И да повторим – последните параноични изблици около българския превод на романа на Илия Троянов само затвърждават казаното от мен неотдавна: не мога толкова много да повърна от гнус към българския лит. живот, колкото ми се иска. Дори на Марс се диша по-свободно.

И какво стана сега – написах тук все за неща от страната НЕ. Добър старт на седмицата.

 

 

Изместванията, амазонките

Бунюел. Дни с филмите на Бунюел. Толкова ли се е променил светът и в каква посока, че днес сюрреалистичните сцени често ми изглеждат като реалистични до страховито реалистични. Например онзи епизод от „Призракът на свободата“, в който убиецът стреля произволно и  невинни хора стават негови жертви. Това изместване, което осъзнаваме едва когато усетим несъответсвията между (сюр)реалното в стари филми, фотографии или класическа литература и (сюр)реалното днес. Тоест, как да интерпетирам в дните на теророр днес тази сцена?

И „Синята светлина“ (1932) на Лени Рифенщал гледах, за първи път. Как съм го изпуснала досега! Тази безпощадна естетика още в първия й филм, не е за вярване как човек успява да постигне това. Този филм е като предчувствие, че хладното съвършенство на кристала вещае катастрофа. Тази фаустовска сделка, при която душата се заменя за естетическото. Лени Рифенщал достига проклетата възраст от 101 години. Голямата й мечта да заснеме филм за Пентесилеа на Клайст си остава само мечта. Щеше може би да бъде най-добрият й филм, такова усещане имам, съвсем ирационално. И парадоксално, това усещане е толкова силно, все едно този филм е заснет. Той съществува. Представям си Лени Рифенщал как го е прехвърляла в ума си десетилетия, заредила го е с мисълта и емоцията си, така че филмът е пробил пътя си в общото ни несъзнавано. Не мога да съдя и не знам дали неосъществяването на филма „Пентесилеа“ е достатъчна жертва и дали изкупва греховете на Рифенщал.